Който жертва свободата, за да придобие временна сигурност, не заслужава и двете!

"They that can give up essential liberty to obtain a little temporary safety deserve neither liberty nor safety."

Benjamin Franklin

Тази мисъл на един от бащите на Америка, явно е съвсем непозната за българските студенти, протестиращи през последните дни в Студентски град. Идеята, че основните ни свободи не трябва да бъдат жертвани, за да получим сигурност е основна ценност за либералната демокрация, която е продукт на доста опит на много поколения. За българските студенти обаче явно това е тайна.

В исканията на студентите, които при всички случаи имат огромни основания за протест, се вижда смесица от съществуващи, но ненужни мерки и несъществуващи, но вреди стъпки, които правят точно това – жертват свободи и права за обещания за мнима сигурност.

Студентите искат да се въведе адресна регистрация. Ами такава адресна регистрация има и в момента. Всеки, който се настанява в общежитие плаща около 2 лв. за да получи жълта бланка и да бъде заведен в отчет на местното РПУ. Но какъв е смисъла на тази регистрация? Тя нито може да накара охраната в дискотеката да не бие, нито полицията да се намеси. Тази жълта бележка може единствено да се превърне в повод за полицейско заяждане, защото май по закон всеки трябва да я носи заедно с личните си документи.

Студентите искат и повече камери за наблюдение. Аз поне си мислех, че всеки млад човек по презумпция има свободен дух в излишък и достатъчно подозрение когато е следен, сниман и ограничаван. Явно греша. Между другото, това искане на студентите също е абсурдно. Повечето от блоковете в Студентски град имат камери за наблюдение на входа. Естествено никой от живеещите там никога не е питан, дали е съгласен с това. На практика тези камери са абсолютно безсмислени, защото няма кой да следи материала от тях. Остава неприятно усещане, че когато се прибираш вечер с половинка, „властта” в Студентски град знае. Съмнявам се, че искаме точно това.

Искането за повече полиция също е нелогично. Всеки, който е живял в Студентски град знае, че там има полиция, но тя не върши работа. Всеки, който се е обаждал на полицията от Студентски град знае, че те няма да дойдат, ако има дребно нарушение на реда. Затова пък ми се е случвало след скандал с неуката портиерка на входа, от една от стаите да излиза полицай по бели гащи и да ми иска личната карта. Колегите му дойдоха толкова бързо, че той още не си беше закопчал панталона.

Студентите искат да ограничи достъпа на външни хора до Студентски град. Това е кошмар. А може би трябва Студентски град да се превърне в истинско гето и да се построят високи стени? „Кварталът на науката” и без това се превръща в интелектуално гето: място, в което няма книжарница, нито пък библиотека, няма кино, нито театър. Студентски град е място, където всичко е позволено, няма правила. Всеки може да паркира навсякъде, може да изхвърля боклука си, може да бие, пие или крещи. Хората с пари могат да имат там евтини жени, лъскави, но незаконно построени жилища и дискотеки.

Пречи ли това на студентите, които живеят там или им харесва? Не е ли липсата на елементарна законност и нашата търпимост към това основния проблем? От 1968 г. насам студентските бунтове по света искат винаги кардинална промяна на държавата и нейното отношение към тях, към науката и образованието, към перспективите им. А какво искат българските студенти в последните години – евтини карти за транспорт и повече полицайщина. Вървейки по този път, никак не е случайно че 200 години след Франклин повечето от младите хора са далеч от прозрението на му, че в дъното на всичко е запазването на правата ни и са готови да ги жертват.


Даниел Стефанов 16.12.2008

Резюме на дискусията "Национализъм срещу глобализъм" в НБУ (26.10.2008)

Здравейте,
с известно закъснение породено от отсъствието на част от екипа на "Рестартиране на политиката" Ви представяме обобщена версия на изказаните мнения по време на дискусията "Национализъм срещу глобализъм" в НБУ на 26-ти октомври.

Дискусията беше открита от Тома Биков с кратък преглед на зараждането на съвременния български национализъм, още от времето на Възродителния процес. Направен беше и паралел със съседни държави. След това бе обърнато внимание на развитието на т.нар. партиотичен капитал и медийното легитимиране на неговите лица Валентин Моллов, Илия Павлов, Венцислав Йосифов и т.н. в ранните години на прехода.

Продължихме с анализ на патриотичния капитал в наши дни и неговите ефекти върху българската икономика. Протекциите за този тип бизнес водят до липсата на сериозни чуждестранни инвеститори, неслучваща се модернизация на икономиката, толериране на частни монополи и ефект на „феодализиране” на цели региони от страната (Дупница, Варна).

Ефектите на национализма върху управлението и партийната политика бяха резюмирани от Христо Христов. Национализмът се явява като инструмент и политическа стратегия за партиите – като се започне от „ранния национализъм” на БСП в началото на 90-те и опита за забрана на ДПС и се стигне до Местни избори’2007 – навсякъде, където БСП и ДПС се противопоставят влиза в сила реториката за „турците”. От друга страна, национализмът се явява като компенсация за липсата на идеология и политики – невъзможността на партиите да генерират политики за решение на всекидневните проблеми ги кара да изместват политическия дебат в сферата на национализма.

И тук т.нар. национално-отговорния капитал има своето проявление – като пълни партийните каси в замяна на монополните си позиции, орагзанизира гласуване под строй, купуване на гласове. Това, което остава незасегнато за сметка на целия националистически дебат – неясни приоритети на българското членство в ЕС, неформулирани секторни политики – туризъм, селско стопанство, образование, несъстоял се обществен дебат за корупцията, липса на демографска страгия, стратегия за икономическото развитие на страната.

Разбира се, за нас интереснa е самата дискусия, а не изложението направено в началото от Дискусионния клуб за политика. Мненията могат да се групират в няколко своеобразни групи, като най-отчетливите сме сумирали както следва:

За национализма като политическа стратегия

Няма губеща и печеливша кампания – доказателството е АТАКА, която влезе в Европейския парламент. БСП, които спадат към партиите, прибягващи към националистическата реторика, от друга страна са член на ПЕС т.е. подкрепят глобализацията.

Националистите от АТАКА се борят за нещо от две години, но не са представили ясна програма.

Гражданско участие в политиката и изборните процеси

В България няма формирано гражданско общество и общата незаинтересованост на гражданите води до днешното състояние на българската политика.

Медиите са използвани за манипулация.

Грамотните хора са обект на манипулация от медиите, а неграмотните не подлежат на такава.

Купуването на гласове (главно на хора от малцинствата) – въпрос на родово или кланово решение, подкрепено от вътрешно-родови връзки плюс заплахи.

Държавата е виновна, че допуска купуването на гласове, и то не от вчера, а от началото на прехода.

Българският национализъм

Волен Сидеров очевидно е постигнал целта си, използвайки национализма, след като в момента името му е първата асоциация при споменаването на термина „национализъм”.

Българския национализъм е понятие, което не може да бъде изчерпано с едно или две лица. Волен Сидеров „приватизира” национализма и това му носи успех.

Волен Сидеров е единствения успял политик-националист, тъй като само той има 8% подкрепа, а останалите националистически формации са далеч под 4-процентната бариера.

Повдигнат бе въпроса дали политици като Георги Първанов и Иван Костов използват национализма като част от политическата си стратегия

Заявеният от почти всички политически партии национализъм (бил той против Русия или друга страна) говори, че има почва за представителство на такива партии. Проблема е във хората, а не във партиите.

Какво можем да направим?

Дискусията по тази мини-тема започна с въпроса "Имали ли сме (ние, гражданите) някога реална алтернатива?"

Гласуването за „Царя” беше гласуване с надеждата че той „ще ни оправи”.

Трябва да се „оправим” сами, а не някой да идва да прави това. Кой от нас, младите хора, е участвал в някаква гражданска инициатива? За повечето хора политическото участие се изчерпва с гласуване, а за някои – дори и с негласуване.

Национализмът по никакъв начин не може да бъде определен като локално явление. Национализма е разултат от страха към новото. Защо младите се дърпат от политиката? Кое остава неразбираемо за тях?

Българския национализъм не се занимава с въпросите за приемане на Турция или Македония в ЕС, а с това колко палатки има пред Президентството. Не се дебатират наистина важните национални въпроси. Членството на Турция на ЕС например е важен външно и вътрешно-политически въпрос за всяка европейска държава. В България този въпрос не се подлага на дебат, а България има интереси по приемането или неприемането на Турция и Македония в ЕС.

Това бяха мненията, които времето ни позволи да споделим този път, но се надяваме да се видим отново, може би още на следващата дискусия на трети декември в СУ "Св.Климент Охридски".

До скоро!

Рени, Славчо, Христо, Тома, Даниел

Рестартиране на политиката вече и във Facebook

Създадена е Facebook група "Рестартиране на политиката", която мoжe да намерите тук.



Групата ще предоставя информация за вече протекли събития на инициативата "Рестартиране на политиката", ще предоставя платформа за дебат и обмен на идеи, ще анонсира предстоящи дискусии ...

Ковачки между чук и наковалня

Обвиненията, които прокуратурата повдигна срещу Христо Ковачки в сряда ще окажат влияние на българската политическа картина. Те са знакови, защото изваждат на светло една от най-съществените задкулисни битки в българския политически живот.

На първо място ще пострада новосформираното под патронажа на енергийния олигарх движение “Напред”, което заради финансовия ресурс на благодетеля си беше сочено за един от потенциалните участници в следващия парламент. Делата срещу Ковачки вероятно ще блокират този ресурс на новия либерално-патриотичен субект.

Близостта на олигарха с Ахмед Доган и Георги Първанов не е тайна, а това ни дава сериозни основания да мислим за разпита на Ковачки в прокуратурата и за наложената му от съда гаранция в размер на триста хиляди лева като за поредна вътрешна битка в управлението.

След като привлече на своя страна сериозна част от приближените до президента олигарси, Сергей Станишев все по-видимо придобива реална власт и това му дава възможност да парира опитите на Първанов да запази влиянието си в политиката. Ситуацията, в която се намира Доган след смъртта на Ахмед Емин, и оформянето на няколко властови центъра в ДПС дават възможност на премиера да ограничи влиянието на лидера на ДПС в икономиката и да разшири своя периметър на действие.

Имаме пълните основания да мислим бизнес партията ЛИДЕР като инструмент, осигуряващ на Георги Първанов и Ахмед Доган участие в бъдещото управление на страната. Този инструмент е крайно необходим и за двамата, защото в последните месеци президентът загуби изцяло влиянието си в БСП, а лидерът на ДПС след изборите догодина може да се окаже не просто в опозиция, но и в тежка политическа изолация.

При учредяването си движението, в което основен фактор е партията на Ковачки, ясно заяви, че целта на предизборната коалиция е участие във властта, независимо от това дали следващото управление ще се самоопредели като дясно-центристко, ляво-центристко или либерално.

Интересно е и поведението на Борис Велчев. Мащабните проверки и обиските във фирмите на Ковачки, осъществени с участието на прокуратурата, показват, че главният прокурор, който е считан за човек на президента, вече може и да е преминал в лагера на Станишев. Дали проверките ще завършат с осъдителна присъда не е от голямо значение. Самото действие на прокурорите точно в този момент, а не преди година например, когато срещу Ковачки са водени разследвания от ГДБОП, е знаково.

Фигурата на Христо Ковачки не бива да бъде разглеждана сама по себе си. Ясно е, че този човек се е ползвал от политическа проекция, която до момента на разпита в сряда, му осигуряваше спечелени концесии, търгове и държавни поръчки. Идеологът на ЛИДЕР еволюира до пионка, която Първанов и Доган пожелаха да превърнат в царица. Може да се каже, че дотук не успяха.

Обвиненията за данъчни престъпления в особено големи размери обаче в никакъв случай не са реализация на лозунгите на БСП от последните дни, възвестяващи борбата с олигарсите. Доказателство за това е, че малко преди олигархът Ковачки да бъде извикан на разпит от прокуратурата, олигархът Георги Гергов беше избран за делегат на предстоящия конгрес на БСП.

12. 11. 2008 г.

Тома БИКОВ

Рестартиране на политиката

Разпадът в политическата система на България е лесно забележим и доста дълбок. Управляващата коалиция е безсилна. Очевидно е, че тя не може да проведе каквато и да било политика в който и да било сектор. За реформите, от които България има нужда, и дума не може да става. За тях трябва експертно знание и желание за промяна.

На фона на „интелектуално болния човек" в управлението не е нужно да се появи някой особено силен, за да го замени. Реалността обаче показва, че видимата опозиция СДС, ДСБ и ГЕРБ на практика страда от същите проблеми, от които и управляващите. Тя не показва по никакъв начин, че знае какво трябва да се направи. А когато демократичният път на развитие на една държава е малко или много решен, политическото състезание се свежда до показване на компетентност.

Какви могат да бъдат причините за този разпад и безидейност в цялата политическа система на България? И по-важното - какво може да се промени, за да очакваме след време промяна на положението и появата на алтернатива на този модел?

Причините са свързани с вида и функционирането на партиите, които искат да управляват. Един поглед върху тези, които са в управлението, и тези в опозиция, доказва тезата, че не само политическият им резултат е сходен, но и че са оформени по почти един и същи начин. В този смисъл всякакви идеи за политическа алтернатива трябва да започнат с ясна представа какво трябва да се промени в политическите партии, за да престанат да бъдат „болните хора на обществото".

Смислената алтернатива на това, което имаме в момента може да се появи само ако се промени типът връзка на партиите с избирателя. За съжаление всички български партии с изключение на БСП се изграждат и привличат симпатизанти, разчитайки на „харизмата" на лидера си. Това се отнася както за управляващите НДСВ и ДПС, така и за опозиционните ДСБ и ГЕРБ, които в крайна сметка си останаха типично лидерски. Новата политика в България не може да дойде от такъв вид връзка с избирателите, защото тя разчита на енигми, на външен вид и на харизма. По този начин от политиката почти се изолират двата основни елемента за нея - ценностите и идеите.

Партия, която лишава себе си и симпатизантите си от тези неща, може и да печели избори, но не може да управлява. Тя е спечелила гласове с лидера си и неговата харизма, но в условията на демокрация, за да управляваш смислено, се изисква много повече от един човек с добър имидж. Идеите и ценностите създават принципите на управление. На прост език това означава какво правиш не само с досиетата на ДС, но и как разпределяш бюджета си - дали пращаш пенсионерите на море или строиш магистрали. По този начин партиите стават разпознаваеми и предсказуеми както за избирателите си, така и за възможните си коалиционни партньори.

Силното политическо лидерство, от друга страна, има място в партиите, но не трябва да се изразява в това да бъдеш единственият и непогрешимият в цялата организация. Политическите партии имат нужда от силни лидери, които да променят вече зададения модел на отношение между тях и избирателите. Проблемът е, че всички те ходят след своя електорат, а не го водят. Българските партии просто слушат какво „искат хората " и веднага са готови не просто да го повторят, а да го обещаят, и то в големи размери. Това ражда политически недомислици като обещание, идващо от дясна партия, което предвижда специален закон за отнемане имуществото на бившия монарх, и всякакви други популистки концепции, които се раждат постоянно в политическото пространство. Партиите както от опозицията, така и от управлението са готови да следват сляпо най-гръмогласните настроения на обществото и така попадат в капана на лесните, но неприложими решения.
Освен всичко останало, не е маловажно да се промени и начинът на финансиране на партиите. Настоящият модел тласка политическите организации към търсене на пари под масата. Той изисква от тях да имат огромен финансов ресурс, който няма как да е чист. А тези пари винаги ще трябва да се заработят или изплатят. И понеже партиите няма как да ги спечелят, те ги връщат под формата на услужливи политически решения. Липсата на политическо в момента отчасти се дължи точно на тази мръсна игра на политици и партии от всякакъв калибър със съмнителни финансови източници. За да има някакви реформи и дори само опити за промяна, партиите трябва да са свободни от този натиск. В обратния случай на всички избори ние, гражданите, ще избираме просто партията, която ще извърши корпоративните услуги в управлението.

Модели за по-добро финансиране на партиите има много. Един от възможните варианти е британският, в който партиите не заплащат почти нищо от изявите си по време на избори, защото се смята, че обществото има право да се запознае с тезите и предложенията им. Предложеният през лятото от Първанов модел ограничава притока на чисти и декларирани пари, а не нуждата на партиите от космически финанси. Колкото и пари да налива държавата в партиите, те никога няма да стигнат, ако не се създаде друг регламент за медиите по време на избори. Опасността за партиите у нас е те да бъдат превърнати в прости приносители на държавната си субсидия към полукриминалните собственици на вестници и телевизии в България.

Истинската функция на партиите е да задават посоката на идейно движение на своите избиратели. Политическата алтернатива на настоящото статукво трябва да прави точно това - да води и да обяснява на гражданите. Системата има крещяща нужда от хора с твърдостта на Аденауер или Чърчил, които не залъгваха, че светлото бъдеще чука на вратата. Нужни са хора, които имат смелостта и доверието на гражданите на основата на идеите си, които са готови да обещаят нещо подобно на „кръв, пот и сълзи" като Чърчил след Втората световна Война. Само такъв тип задаване на тези, подплатени с ценности, може първо да изведе партиите от папагалското им положение, а по-късно да създаде и смислено управление.

Българската политика се нуждае от реформи и те рано или късно ще се случат. В интерес на нас, гражданите, е това рестартиране на системата да се случи по-рано, целенасочено и съзнателно. Целта е нов модел, съвсем различен от настоящия, който включва граждански отговорен политически субект и си поставя за цел не да премине бариерата за влизане в парламента, а да спечели доверието на мнозинството от избирателите.

Даниел Стефанов

17.10.2008

Разпадът на фасадната демокрация

Предстоящите местни избори ще поставят българската политическа система пред много сериозно изпитание. Очевидно е, че партиите в настоящата си форма са нефункционални, а техните елити нелигитимни. Ниската избирателна активност и непредставеността на огромното мнозинство български граждани в управлението са симптом за тежко заболяване обхванало политическия елит на страната. След предстоящите избори, местният бизнес елит, вероятно ще замени политическия и ще се срастне с политиката. По-просто казано има реална възможност бизнесът да диктува правилата под формата на политически елит. Значи ли това, че правилата ще се променят? По-справедливи ли ще бъдат те, ако бизнесът ги пренапише по свой образ и подобие? Ще рухне ли настоящата форма на политическо представителство? Въпросите, които могат да бъдат зададени преди местните избори са много и тяхната тежест е многозначителна, защото от отговорите им зависи бъдещето на демократична България.

През годините на прехода партиите не успяха да възпроизведат устойчив политически елит. Те бяха централизирани и зависими от различни корпоративни интереси. Създаването на младежки организации към тях генерираше и отглеждаше нискокачествена клиентела. Лидерите не гледаха в перспектива, а местните политически елити в повечето случаи издеватлстваха над гражданите. Апаратните игри изолираха политическия елит от гражданите и те престанаха да търсят представителство в партиите. Държавната и общинската администрацията бяха превърнати в терен за реализиране на шуробаджанашки проекти. Корупцията и неспазването на законите произведе паралелен свят, който започна да живее свой собствен живот. В много от българските градове преходът от комунизъм към демокрация се изроди във феодализъм. Местните феодали монополизираха цели сектори в икономиките на регионите и това произведе неравнопоставеност. Първоначалното натрупване на капитал прерастна в мутрокрация, а партиите се превърнаха в инструмент за реализиране на бързи печалби. Политиката се клишира, а политическото говорене изчезна. На тези местни избори гражданите за пореден път ще загубят, а по места партиите почти ще изчезнат. Резултатите от тези местни избори ще дадат достоверна картина на раздробената политическа действителност на България и ще поставят пред изпитание представителната демокрацията.

Много от партиите вече се залепиха за бизнеса очаквайки, че той ще ги издърпа на повърхността с купените си гласове. В това число и партии с традиции каквито са БСП и СДС. Всяка подкрепа за т. нар. “независими” кандидати ще е пирон в ковчега на тези партии, защото по този начин те не просто ще се обезличат, но и окончателно ще загубят контрол върху политическите процеси. Чрез този тип подкрепа партиите отказват да носят политическа отговорност, а когато една партия откаже да носи политическата отговорност, тя се отказва и от правото си да влияе на политиката. Тези партии в бъдещите общински съвети ще служат само и единствено за лигитимация на местните феодали, с които ще си партнират в ролята на по-малкия коалиционен партньор в “динамичните мнозинства”. Има сериозна опасност “несебърският модел”, в който партиите съществуват само формално да се пренесе в немалко други общински съвети, а след парламентарните избори да се наложи и на национално ниво.

Изхабяването и износването на настоящите партии и политически елит е напълно закономерно. След като фазата на “прехода” беше осъществена от елита на бившата комунистическа партия, а фазата на “трансформация” от елита на преходната десница, днес нито единият нито другият елит е в състояние да осъществи фазата на “консолидация” на българската демокрацията. Причината за това е, че тези елити не се възпроизведоха и не осигуриха база за приемственост. Нито една от партиите /с изключение на ДПС, но това е друга тема/ не подготви хора, които да поемат нещата в свои ръце. Това доведе до тотално изчерпване на политическия елит и го направи нелегитимен. Бидейки практически нелигитимен, политическият елит остави незаето политическо пространство, в което днес е на път да се разположи т. нар. бизнес.

Бизнесът има своята роля в едно пазарно и демократично общество. Неговата роля обаче не е да функционира като политически елит. Бизнесът не е способен да реализира политика в полза на мнозинството от гражданите, а напротив – той може само и единствено да реализира финансови печалби за малка група от хора. Така, че когато бизнесът изземе функциите на политическия елит, то ние спокойно можем да наречем режима на управление олигархичен или режим, който защитава интересите на малцинството за сметка на интересите на мнозинството. В този смисъл, има голяма опасност, България вместо да се превърне в консолидирана демокрация, да бъде тласната към класически олигархичен модел на управление, който няма да бъде полезен нито за гражданите, нито за бизнесмените, които предпочитат да спазват правилата и да се ръководят от пазарните принципи. Създаването на широка и консолидирана демократическа общност не е и не може да бъде функция на бизнеса. Тази задача може да бъде решена само и еднствено от политически елит, който е максимално необвързан с корпоративни интереси и мисли стратегически. Бизнес елитът и политическият елит трябва да си партнират, но разделението между тях трябва да бъде ясно и категорично подобно на разделението на властите.

Демократичната държавата е длъжна да осигури равни условия и правила за гражданите, да създаде силна конкурентна среда и да разбие монополите, да създава благоприятни условия за чуждестранни и местни инвеститори чрез намаляване на корупцията и гарантиране на сигурността, да подпомага създаването на качествен човешки ресурс посредством образованието... Няма как всички тези неща да бъдат приоритет на държава ръководена от бизнесмени и олигарси, чиято цел е бърза и лесна печалба. Очевидно е, че всички тези неща не са приоритет и на настоящия политически елит, който е силно изхабен и повреден от прехода.

Изчезването на десницата, след местните избори вероятно ще бъде последвано и от изчезване на левицата. Този дисбаланс на политическата система може да доведе до тежка политическа криза, която да дестабилизира икономиката. Напрежението в обществото става все по-голямо с всеки изминал ден, а липсата на истинска алтернатива и опозиция ускорява процесите на разпад в партиите и институциите. Очевидно е, че въпреки огромното си парламентарно мнозинство, управлението на тройната коалиция е неефективно и слабо.

Изходът от настоящата ситуация е един, но той не е еднозначен. Факт е, че има необходимост от смяна на преходния политически елит. По тази логика на негово място ще бъде утвърден нов и лигитимен политически елит, който да пренапише правилата и да промени генерално статуквото. Въпросът е кой ще влезе в новия политически елит. Има два варианта – или олигарсите, които притежават огромен икономически ресурс, но нямат интерес да изградят ефективна политическа ситема и да реализират успешно управление или политици от ново поколение, които не притежават икономическия ресурс на олигарсите, но имат волята да представляват интересите на по-голямата част от гражданите. В общи линии се очертава битка между гражданите и олигарсите. Засега олигарсите имат преднина, защото са се позиционирали и вече атакуват директно властта със собствени бизнес – политически формирования, докато гражданите все още не са се появили на сцената със собствени представители, които да заявят желанието си да управляват. Ако олигарсите постигнат бърза победа още на местните избори /а това изглежда все по-вероятно/ и я затвърдят на парламентарните, консолидацията на българската демокрация ще бъде отложена с години, а икономическите последствия за страната ще са непредвидимо тежки.

Трябва да бъде ясно, че демокрацията в България не е нито толкова устойчива за колкото я представят някои, нито пък е даденост, която ще функционира безпроблемно за вечни времена. Същото важи и за политическата система, която не е застрахована от разпад и самоунищожение.

Безспорно трудностите, които очакват България занапред не са никак малко. В последните осемнадесет години бяха пропиляни много средства и се загуби безценно време. България е най-слабо развитата държава в ЕС със забавени или незапочнати реформи в редица сфери на обществения живот. Тя е напълно неконкурентно способна дори спрямо страни от ранага Румъния.

Дефицитът на воля за реформи от страна на настоящия политически елит и настъплението на олигарсите може да предопределят бъдещето на страната ни като евтина туристическа дистинация и нищо повече. Липсва единна, компетентна стратегия за развитие и визия за бъдещето. Липсват приоритети и адекватна политика в полза на гражданите. Местните избори ще бъдат резултат от всички тези фактори. Разпадът на “фасадната демокрация” предстои. Това обаче не гарантира, че на нейно място няма да се изгради нова и по-здрава фасада, която да спомогне за изграждането на класическа олигархия. Олигарсите могат да бъдат спрени само и единствено с подкрепата на гражданите – всеки друг опит за съпротива ще бъде неуспешен.

27 май 2007 г. Tома Биков

Протести

В четвъртък се състоя едно от значимите събития в политическия живот в последно време. Все пак 2008г. е година без избори, така че вот на недоверие плюс обединен опозиционен митинг със заявка за уличен натиск се класира без конкуренция на първо място в своеобразната медийна класация за политически събития. Описания на събитието и специфични гледни точки са достъпни по често четените блогове и ги препоръчвам на хора с всякакви политически пристрастия - тук, тук и тук.

Несъстоятелността на така наречената "обединена опозиция" стана видима от Космоса с просто око. За съжаление това е единствената декларирана алтернатива на сегашното управление към дадения момент. И тъй като парламентарните избори през 2009г. наближават, бих се упражнил да поразсъждавам върху възможните алтернативи пред един демократично мислещ човек през юни догодина.

По презумпция от възможните алтернативи отпадат всякакви лявоцентристи, социалдемократи, "реформираната" БСП, етнически и националистически формации и псевдо-либерални народни движения, създадени с цел оземляването на лидерите си. За това че бивши бодигарди на комунистически диктатори не могат да бъдат демократични политици също се изписа достатъчно. Възможните опции остават три - малките, макар и автентични десни партии СДС и ДСБ и потенциална новопоявила се в следващите 15 месеца гражданска формация.

В последните няколко месеца СДС уверено върви по път, който трудно ще доведе до оцеляването на партията като релевантен политически субект. Курсът е един - към властта и Борисов, като едното се очаква да дойде чрез другото. Спорно е дали партията имаше друг избор след няколкото взривоопасни партийни конгреса след 2001г., на които лидерството се сменяше. Във всяка една партия има две основни групи от хора - принципни членове и клиентела. След 2003г. превес в членската маса на СДС има "клиентелата" - основно хора преживяващи покрай няколкото останали общински кмета на ОДС и мотивирани за политическо участие от "властта". Властта сега се предлага на тепсия (или поне такова впечатление се създава) от г-н Борисов, така че СДС е с него. Ако исках да подкрепям възхода на родния популизъм, бих гласувал директно за Герб, а не за сателитна негова формация.

ДСБ е в безпътица след звучните загуби на изборите за президент и Европейски парламент. Според мен особено болезнена беше втората, при която ядрото на реформисткото правителство от 1997-2001г. трябваше да види България представена в институциите на ЕС от атакисти, псевдо-либерали и анти-европейски настроените до 2001г. родни социалисти. Безпътицата в ДСБ изглежда беше довела до началото на края, след недомлъвките за бъдеща следизборна коалиция с Герб и присъединяването към "обединената опозиция" на Янев, Борисов, агент Краси от ВМРО и тям подобни индивиди. Светлия лъч в случая е въздържането на партията от участие в бутафорния "интер-парламентарен съюз". При всички положения ДСБ има да извърви дълъг път до връщане доверието на хората, гласували за нея през 2005г. Отговорът на въпроса поставен миналата година - "Демократи за силна България" или проект за политическото оцеляване на група хора засега клони към втората обяснение.

Третата спомената възможност - гражданска платформа, засега е в сферата на възможното и трудно постижимото. Причина за потенциалното нейно съществуване е постепенното събуждане на огнища на гражданското общество. Предимно в София, млади, добре образовани, представители на свободните професии, студенти - в България вече има критична маса от хора, които са готови да се борят за гражданските си права, изискващи държавата да спазва ангажиментите си към обществото и готови да посветят време и енергия на тези цели. Създаването и функционирането на такава формация минават през множество трудности, включващи финансиране и популяризиране в цялата страна. Една такава партия също ще трябва да търси свой лидер и нелек баланс между популярни и нови за обществото лица. Много трудно, но не и невъзможно. При продължаваща безидейност на автентичните десни партии, такава партия би привлякла подкрепата на хора, които държат на принципите си, с развита непоносимост към сегашното олигархично управление и гледащи на себе си като на граждани, а не данъкоплатци.

П.П. Написаното носи всички условности, породени от големия времеви интервал до изборите за 41-во Народно Събрание.

23.02.2008 Христо Христов

Не гледай в системата!

От няколко месеца с помощта на периодичните включвания на президента Първанов вниманието на политически активната част от българското общество беше постоянно насочвано към идеята, че промяната на избирателната система е единственият вариант за поправка, модернизиране, реформиране и какво ли още не на българската политика. Естествено, ефектът на типа избирателна система не може да се подценява. Основно правило, когато имаш проблем обече е първо да осъзнаеш този факт, а после внимателно да помислиш от къде идва той. Натрапчивото говорене от всички страни и дългите интервюта на президента, подобни на проповедите на Муун, със сигурност ни казват, че всички разбират, че имаме ситуация (както казват американците).

Проблемът идва от втората част на процеса. Предложенията на Първанов и околните му наистина изглеждат популистки, защото те предлагат нещо без да вземат предвид къде е нуждата от промяна. Акцентът пада върху мажоритарният елемент в избирателната система. Мажоритарният вот се „продава” под етиката „това се желае от цялото общество” и това е достатъчно.

Анализите показват, че мажоритарността не поправя най-големите проблеми на изборния процес в България, които виждаме напоследък. Кои са те? Те са съвсем ясни: подмяна на реалния резултат чрез купуване на гласове, слабо политически грамотни кандидатури, които без идеи и програми, но с помощта на популистки инструменти, получават доверието на избирателите. Освен това имаме и администрация, която не може да се справи коректно с най-прости задължения по провеждане на честни избори. И най-големият видим дефект – обвързаност на политическите партии и всякакви подобни структури с тъмен капитал или направо казано с мафията.

Каква е ролята на мажоритарния елемент или чистите мажоритарни избори в борбата с тези петна на българската демокрация? Едномандатни райони, които биха направили купуването на гласове изключително изгодно и резултатно, по-успешни политически предприемачи тип Барбуков, Жорж Ганчев и други, някои от които много добри популисти.

Къде трябва да търсим тогава решенията на нашите проблеми? Промяна на избирателната система наистина може да се мисли, но това не може да е първото нещо, което трябва да се направи. Защото каквото и избирателна система да се приложи, тя не може да има добър резултат, ако се явяват само кандидати с фасадна демократичност, а същевременно няма кой да преброи правилно гласовете ни.

За това ми се струва, че подклаждането на дискусията за промяна на избирателната система и виковете в подкрепа на мажоритарен избор заглушават няколко много по-важни въпроса в изборния процес. Първият е свързан с реформиране на начина на финансиране на българските партии. Изборните кампании в България все още са организирани така, че нито една партия не би влязла в парламента, ако разчита само на законните си ресурси, за да привлича избиратели. Това на практика принуждава ръководствата на партиите за търсят „тъмно” финансиране преди избори и да стават заложници на също толкова тъмни интереси. В предложението на Първанов има част, която се занимава с финансирането, но в нея се набляга на контрола. В българския случай това означава, че управляващите партии ще прилагат тези инструменти върху опозиционните партии.

В същото време може да се погледне и към модели като английския, при който особено в предизборния период партиите не заплащат изявите си по медиите. Естествено Първанов не може да предложи нещо подобно поради тесните му връзки с медийни собственици като Гергов, Тошев, Манджуков и Димитър Иванов, за които изборите са период на големи финансови постъпления и силно увеличено политическо влияние. Моделът, представен от Първанов, меко казано вкарва държавата там където не й е мястото. Според него е нужно строго административно ограничаване на броя на партиите и силно държавно финансиране. Това може лесно да ни доведе до модела – 3 партии одобрени от Първанов и Румен Петков се явяват на избори, с нашите пари от държавния бюджет плащат изявите си на другарите от „Дума”, „Земя” и „Труд”.

Със сигурност политическата система болезнено се нуждае от подобна реформа, за да могат партиите най-малкото да имат възможност да се върнат към нормалните функции на гражданско, а не корпоративно представителство. Партиите, особено в млада демокрация като България, много трудно могат да балансират между нуждата от огромни ресурси и гражданския интерес. За наше щастие това не единствено български проблем. Преди известно време „Съветът на Европа” организира сериозен дебат за бъдещето на демокрацията в света, като точно това беше един от основните въпроси. Едно от предложенията, което дойде от унгарския професор и бивш министър на културното наследство – Андраш Бозоки, беше избирателите сами да разпределят финансирането на партиите чрез подадените гласове. Естествено, това е твърде революционна идея, която трудно ще влезе скоро в употреба. За съжаление, обаче в България този проблем е подценен. Важно е българското общество чрез своя елит – политически и може би научен – да вкара този въпрос в спешния ни дневен ред. В противен случай няма какво да се чудим защо МВР пази Маджо или Галеви, а не нас.

Другият важен проблем е простото администриране на изборите. Не случайно Сталин е казал, че не е важно кой гласува, важно е кой брои гласовете. На последните местни избори стана ясно, че изборната администрация в България просто не може да свърши основната си задача – да преброи гласовете и да подсигури истински резултат. Този проблем възникна отчасти заради самите партии. Странно, но това беше резултат от фрагментацията на партийната система след 2001 г. Преди това двете големи партии и ДПС имаха добре изградени мрежи от наблюдатели, застъпници и участници в изборните комисии. След разпадането на т. нар. двуполюсен модел партиите, особено СДС, загубиха тази структури. Стана все по-трудно да се набират такива хора, по опитните от тях се разпиляха или се отказаха от участие. Самите партии подцениха функцията на тези свои мрежи за провеждането на честни избори и резултатът на закъсня.

Предложението за професионална изборна администрация е съвсем на място. След като партиите и техните организации не могат да изпълняват тези функции вече, държавата трябва да стане по-активна в изпълнение на задължението си да подсигури честни избори. На практика то няма и възможна алтернатива, по простата причина, че няма друга институция или агент, който може да изпълни тази функция. В този смисъл, колкото по-бързо този процес започне, толкова по-скоро ще спрат обжалванията на избори и постоянното им повтаряне, което води до т. нар. изборна умора.

Така, че май пак гледаме на грешното място и съответно губим сили и време в разговори, които няма да ни помогнат много. Естествено остава и въпроса кой има интерес от това…

03.07.2008 Даниел Стефанов