Разпадът на фасадната демокрация

Предстоящите местни избори ще поставят българската политическа система пред много сериозно изпитание. Очевидно е, че партиите в настоящата си форма са нефункционални, а техните елити нелигитимни. Ниската избирателна активност и непредставеността на огромното мнозинство български граждани в управлението са симптом за тежко заболяване обхванало политическия елит на страната. След предстоящите избори, местният бизнес елит, вероятно ще замени политическия и ще се срастне с политиката. По-просто казано има реална възможност бизнесът да диктува правилата под формата на политически елит. Значи ли това, че правилата ще се променят? По-справедливи ли ще бъдат те, ако бизнесът ги пренапише по свой образ и подобие? Ще рухне ли настоящата форма на политическо представителство? Въпросите, които могат да бъдат зададени преди местните избори са много и тяхната тежест е многозначителна, защото от отговорите им зависи бъдещето на демократична България.

През годините на прехода партиите не успяха да възпроизведат устойчив политически елит. Те бяха централизирани и зависими от различни корпоративни интереси. Създаването на младежки организации към тях генерираше и отглеждаше нискокачествена клиентела. Лидерите не гледаха в перспектива, а местните политически елити в повечето случаи издеватлстваха над гражданите. Апаратните игри изолираха политическия елит от гражданите и те престанаха да търсят представителство в партиите. Държавната и общинската администрацията бяха превърнати в терен за реализиране на шуробаджанашки проекти. Корупцията и неспазването на законите произведе паралелен свят, който започна да живее свой собствен живот. В много от българските градове преходът от комунизъм към демокрация се изроди във феодализъм. Местните феодали монополизираха цели сектори в икономиките на регионите и това произведе неравнопоставеност. Първоначалното натрупване на капитал прерастна в мутрокрация, а партиите се превърнаха в инструмент за реализиране на бързи печалби. Политиката се клишира, а политическото говорене изчезна. На тези местни избори гражданите за пореден път ще загубят, а по места партиите почти ще изчезнат. Резултатите от тези местни избори ще дадат достоверна картина на раздробената политическа действителност на България и ще поставят пред изпитание представителната демокрацията.

Много от партиите вече се залепиха за бизнеса очаквайки, че той ще ги издърпа на повърхността с купените си гласове. В това число и партии с традиции каквито са БСП и СДС. Всяка подкрепа за т. нар. “независими” кандидати ще е пирон в ковчега на тези партии, защото по този начин те не просто ще се обезличат, но и окончателно ще загубят контрол върху политическите процеси. Чрез този тип подкрепа партиите отказват да носят политическа отговорност, а когато една партия откаже да носи политическата отговорност, тя се отказва и от правото си да влияе на политиката. Тези партии в бъдещите общински съвети ще служат само и единствено за лигитимация на местните феодали, с които ще си партнират в ролята на по-малкия коалиционен партньор в “динамичните мнозинства”. Има сериозна опасност “несебърският модел”, в който партиите съществуват само формално да се пренесе в немалко други общински съвети, а след парламентарните избори да се наложи и на национално ниво.

Изхабяването и износването на настоящите партии и политически елит е напълно закономерно. След като фазата на “прехода” беше осъществена от елита на бившата комунистическа партия, а фазата на “трансформация” от елита на преходната десница, днес нито единият нито другият елит е в състояние да осъществи фазата на “консолидация” на българската демокрацията. Причината за това е, че тези елити не се възпроизведоха и не осигуриха база за приемственост. Нито една от партиите /с изключение на ДПС, но това е друга тема/ не подготви хора, които да поемат нещата в свои ръце. Това доведе до тотално изчерпване на политическия елит и го направи нелегитимен. Бидейки практически нелигитимен, политическият елит остави незаето политическо пространство, в което днес е на път да се разположи т. нар. бизнес.

Бизнесът има своята роля в едно пазарно и демократично общество. Неговата роля обаче не е да функционира като политически елит. Бизнесът не е способен да реализира политика в полза на мнозинството от гражданите, а напротив – той може само и единствено да реализира финансови печалби за малка група от хора. Така, че когато бизнесът изземе функциите на политическия елит, то ние спокойно можем да наречем режима на управление олигархичен или режим, който защитава интересите на малцинството за сметка на интересите на мнозинството. В този смисъл, има голяма опасност, България вместо да се превърне в консолидирана демокрация, да бъде тласната към класически олигархичен модел на управление, който няма да бъде полезен нито за гражданите, нито за бизнесмените, които предпочитат да спазват правилата и да се ръководят от пазарните принципи. Създаването на широка и консолидирана демократическа общност не е и не може да бъде функция на бизнеса. Тази задача може да бъде решена само и еднствено от политически елит, който е максимално необвързан с корпоративни интереси и мисли стратегически. Бизнес елитът и политическият елит трябва да си партнират, но разделението между тях трябва да бъде ясно и категорично подобно на разделението на властите.

Демократичната държавата е длъжна да осигури равни условия и правила за гражданите, да създаде силна конкурентна среда и да разбие монополите, да създава благоприятни условия за чуждестранни и местни инвеститори чрез намаляване на корупцията и гарантиране на сигурността, да подпомага създаването на качествен човешки ресурс посредством образованието... Няма как всички тези неща да бъдат приоритет на държава ръководена от бизнесмени и олигарси, чиято цел е бърза и лесна печалба. Очевидно е, че всички тези неща не са приоритет и на настоящия политически елит, който е силно изхабен и повреден от прехода.

Изчезването на десницата, след местните избори вероятно ще бъде последвано и от изчезване на левицата. Този дисбаланс на политическата система може да доведе до тежка политическа криза, която да дестабилизира икономиката. Напрежението в обществото става все по-голямо с всеки изминал ден, а липсата на истинска алтернатива и опозиция ускорява процесите на разпад в партиите и институциите. Очевидно е, че въпреки огромното си парламентарно мнозинство, управлението на тройната коалиция е неефективно и слабо.

Изходът от настоящата ситуация е един, но той не е еднозначен. Факт е, че има необходимост от смяна на преходния политически елит. По тази логика на негово място ще бъде утвърден нов и лигитимен политически елит, който да пренапише правилата и да промени генерално статуквото. Въпросът е кой ще влезе в новия политически елит. Има два варианта – или олигарсите, които притежават огромен икономически ресурс, но нямат интерес да изградят ефективна политическа ситема и да реализират успешно управление или политици от ново поколение, които не притежават икономическия ресурс на олигарсите, но имат волята да представляват интересите на по-голямата част от гражданите. В общи линии се очертава битка между гражданите и олигарсите. Засега олигарсите имат преднина, защото са се позиционирали и вече атакуват директно властта със собствени бизнес – политически формирования, докато гражданите все още не са се появили на сцената със собствени представители, които да заявят желанието си да управляват. Ако олигарсите постигнат бърза победа още на местните избори /а това изглежда все по-вероятно/ и я затвърдят на парламентарните, консолидацията на българската демокрация ще бъде отложена с години, а икономическите последствия за страната ще са непредвидимо тежки.

Трябва да бъде ясно, че демокрацията в България не е нито толкова устойчива за колкото я представят някои, нито пък е даденост, която ще функционира безпроблемно за вечни времена. Същото важи и за политическата система, която не е застрахована от разпад и самоунищожение.

Безспорно трудностите, които очакват България занапред не са никак малко. В последните осемнадесет години бяха пропиляни много средства и се загуби безценно време. България е най-слабо развитата държава в ЕС със забавени или незапочнати реформи в редица сфери на обществения живот. Тя е напълно неконкурентно способна дори спрямо страни от ранага Румъния.

Дефицитът на воля за реформи от страна на настоящия политически елит и настъплението на олигарсите може да предопределят бъдещето на страната ни като евтина туристическа дистинация и нищо повече. Липсва единна, компетентна стратегия за развитие и визия за бъдещето. Липсват приоритети и адекватна политика в полза на гражданите. Местните избори ще бъдат резултат от всички тези фактори. Разпадът на “фасадната демокрация” предстои. Това обаче не гарантира, че на нейно място няма да се изгради нова и по-здрава фасада, която да спомогне за изграждането на класическа олигархия. Олигарсите могат да бъдат спрени само и единствено с подкрепата на гражданите – всеки друг опит за съпротива ще бъде неуспешен.

27 май 2007 г. Tома Биков

Протести

В четвъртък се състоя едно от значимите събития в политическия живот в последно време. Все пак 2008г. е година без избори, така че вот на недоверие плюс обединен опозиционен митинг със заявка за уличен натиск се класира без конкуренция на първо място в своеобразната медийна класация за политически събития. Описания на събитието и специфични гледни точки са достъпни по често четените блогове и ги препоръчвам на хора с всякакви политически пристрастия - тук, тук и тук.

Несъстоятелността на така наречената "обединена опозиция" стана видима от Космоса с просто око. За съжаление това е единствената декларирана алтернатива на сегашното управление към дадения момент. И тъй като парламентарните избори през 2009г. наближават, бих се упражнил да поразсъждавам върху възможните алтернативи пред един демократично мислещ човек през юни догодина.

По презумпция от възможните алтернативи отпадат всякакви лявоцентристи, социалдемократи, "реформираната" БСП, етнически и националистически формации и псевдо-либерални народни движения, създадени с цел оземляването на лидерите си. За това че бивши бодигарди на комунистически диктатори не могат да бъдат демократични политици също се изписа достатъчно. Възможните опции остават три - малките, макар и автентични десни партии СДС и ДСБ и потенциална новопоявила се в следващите 15 месеца гражданска формация.

В последните няколко месеца СДС уверено върви по път, който трудно ще доведе до оцеляването на партията като релевантен политически субект. Курсът е един - към властта и Борисов, като едното се очаква да дойде чрез другото. Спорно е дали партията имаше друг избор след няколкото взривоопасни партийни конгреса след 2001г., на които лидерството се сменяше. Във всяка една партия има две основни групи от хора - принципни членове и клиентела. След 2003г. превес в членската маса на СДС има "клиентелата" - основно хора преживяващи покрай няколкото останали общински кмета на ОДС и мотивирани за политическо участие от "властта". Властта сега се предлага на тепсия (или поне такова впечатление се създава) от г-н Борисов, така че СДС е с него. Ако исках да подкрепям възхода на родния популизъм, бих гласувал директно за Герб, а не за сателитна негова формация.

ДСБ е в безпътица след звучните загуби на изборите за президент и Европейски парламент. Според мен особено болезнена беше втората, при която ядрото на реформисткото правителство от 1997-2001г. трябваше да види България представена в институциите на ЕС от атакисти, псевдо-либерали и анти-европейски настроените до 2001г. родни социалисти. Безпътицата в ДСБ изглежда беше довела до началото на края, след недомлъвките за бъдеща следизборна коалиция с Герб и присъединяването към "обединената опозиция" на Янев, Борисов, агент Краси от ВМРО и тям подобни индивиди. Светлия лъч в случая е въздържането на партията от участие в бутафорния "интер-парламентарен съюз". При всички положения ДСБ има да извърви дълъг път до връщане доверието на хората, гласували за нея през 2005г. Отговорът на въпроса поставен миналата година - "Демократи за силна България" или проект за политическото оцеляване на група хора засега клони към втората обяснение.

Третата спомената възможност - гражданска платформа, засега е в сферата на възможното и трудно постижимото. Причина за потенциалното нейно съществуване е постепенното събуждане на огнища на гражданското общество. Предимно в София, млади, добре образовани, представители на свободните професии, студенти - в България вече има критична маса от хора, които са готови да се борят за гражданските си права, изискващи държавата да спазва ангажиментите си към обществото и готови да посветят време и енергия на тези цели. Създаването и функционирането на такава формация минават през множество трудности, включващи финансиране и популяризиране в цялата страна. Една такава партия също ще трябва да търси свой лидер и нелек баланс между популярни и нови за обществото лица. Много трудно, но не и невъзможно. При продължаваща безидейност на автентичните десни партии, такава партия би привлякла подкрепата на хора, които държат на принципите си, с развита непоносимост към сегашното олигархично управление и гледащи на себе си като на граждани, а не данъкоплатци.

П.П. Написаното носи всички условности, породени от големия времеви интервал до изборите за 41-во Народно Събрание.

23.02.2008 Христо Христов

Не гледай в системата!

От няколко месеца с помощта на периодичните включвания на президента Първанов вниманието на политически активната част от българското общество беше постоянно насочвано към идеята, че промяната на избирателната система е единственият вариант за поправка, модернизиране, реформиране и какво ли още не на българската политика. Естествено, ефектът на типа избирателна система не може да се подценява. Основно правило, когато имаш проблем обече е първо да осъзнаеш този факт, а после внимателно да помислиш от къде идва той. Натрапчивото говорене от всички страни и дългите интервюта на президента, подобни на проповедите на Муун, със сигурност ни казват, че всички разбират, че имаме ситуация (както казват американците).

Проблемът идва от втората част на процеса. Предложенията на Първанов и околните му наистина изглеждат популистки, защото те предлагат нещо без да вземат предвид къде е нуждата от промяна. Акцентът пада върху мажоритарният елемент в избирателната система. Мажоритарният вот се „продава” под етиката „това се желае от цялото общество” и това е достатъчно.

Анализите показват, че мажоритарността не поправя най-големите проблеми на изборния процес в България, които виждаме напоследък. Кои са те? Те са съвсем ясни: подмяна на реалния резултат чрез купуване на гласове, слабо политически грамотни кандидатури, които без идеи и програми, но с помощта на популистки инструменти, получават доверието на избирателите. Освен това имаме и администрация, която не може да се справи коректно с най-прости задължения по провеждане на честни избори. И най-големият видим дефект – обвързаност на политическите партии и всякакви подобни структури с тъмен капитал или направо казано с мафията.

Каква е ролята на мажоритарния елемент или чистите мажоритарни избори в борбата с тези петна на българската демокрация? Едномандатни райони, които биха направили купуването на гласове изключително изгодно и резултатно, по-успешни политически предприемачи тип Барбуков, Жорж Ганчев и други, някои от които много добри популисти.

Къде трябва да търсим тогава решенията на нашите проблеми? Промяна на избирателната система наистина може да се мисли, но това не може да е първото нещо, което трябва да се направи. Защото каквото и избирателна система да се приложи, тя не може да има добър резултат, ако се явяват само кандидати с фасадна демократичност, а същевременно няма кой да преброи правилно гласовете ни.

За това ми се струва, че подклаждането на дискусията за промяна на избирателната система и виковете в подкрепа на мажоритарен избор заглушават няколко много по-важни въпроса в изборния процес. Първият е свързан с реформиране на начина на финансиране на българските партии. Изборните кампании в България все още са организирани така, че нито една партия не би влязла в парламента, ако разчита само на законните си ресурси, за да привлича избиратели. Това на практика принуждава ръководствата на партиите за търсят „тъмно” финансиране преди избори и да стават заложници на също толкова тъмни интереси. В предложението на Първанов има част, която се занимава с финансирането, но в нея се набляга на контрола. В българския случай това означава, че управляващите партии ще прилагат тези инструменти върху опозиционните партии.

В същото време може да се погледне и към модели като английския, при който особено в предизборния период партиите не заплащат изявите си по медиите. Естествено Първанов не може да предложи нещо подобно поради тесните му връзки с медийни собственици като Гергов, Тошев, Манджуков и Димитър Иванов, за които изборите са период на големи финансови постъпления и силно увеличено политическо влияние. Моделът, представен от Първанов, меко казано вкарва държавата там където не й е мястото. Според него е нужно строго административно ограничаване на броя на партиите и силно държавно финансиране. Това може лесно да ни доведе до модела – 3 партии одобрени от Първанов и Румен Петков се явяват на избори, с нашите пари от държавния бюджет плащат изявите си на другарите от „Дума”, „Земя” и „Труд”.

Със сигурност политическата система болезнено се нуждае от подобна реформа, за да могат партиите най-малкото да имат възможност да се върнат към нормалните функции на гражданско, а не корпоративно представителство. Партиите, особено в млада демокрация като България, много трудно могат да балансират между нуждата от огромни ресурси и гражданския интерес. За наше щастие това не единствено български проблем. Преди известно време „Съветът на Европа” организира сериозен дебат за бъдещето на демокрацията в света, като точно това беше един от основните въпроси. Едно от предложенията, което дойде от унгарския професор и бивш министър на културното наследство – Андраш Бозоки, беше избирателите сами да разпределят финансирането на партиите чрез подадените гласове. Естествено, това е твърде революционна идея, която трудно ще влезе скоро в употреба. За съжаление, обаче в България този проблем е подценен. Важно е българското общество чрез своя елит – политически и може би научен – да вкара този въпрос в спешния ни дневен ред. В противен случай няма какво да се чудим защо МВР пази Маджо или Галеви, а не нас.

Другият важен проблем е простото администриране на изборите. Не случайно Сталин е казал, че не е важно кой гласува, важно е кой брои гласовете. На последните местни избори стана ясно, че изборната администрация в България просто не може да свърши основната си задача – да преброи гласовете и да подсигури истински резултат. Този проблем възникна отчасти заради самите партии. Странно, но това беше резултат от фрагментацията на партийната система след 2001 г. Преди това двете големи партии и ДПС имаха добре изградени мрежи от наблюдатели, застъпници и участници в изборните комисии. След разпадането на т. нар. двуполюсен модел партиите, особено СДС, загубиха тази структури. Стана все по-трудно да се набират такива хора, по опитните от тях се разпиляха или се отказаха от участие. Самите партии подцениха функцията на тези свои мрежи за провеждането на честни избори и резултатът на закъсня.

Предложението за професионална изборна администрация е съвсем на място. След като партиите и техните организации не могат да изпълняват тези функции вече, държавата трябва да стане по-активна в изпълнение на задължението си да подсигури честни избори. На практика то няма и възможна алтернатива, по простата причина, че няма друга институция или агент, който може да изпълни тази функция. В този смисъл, колкото по-бързо този процес започне, толкова по-скоро ще спрат обжалванията на избори и постоянното им повтаряне, което води до т. нар. изборна умора.

Така, че май пак гледаме на грешното място и съответно губим сили и време в разговори, които няма да ни помогнат много. Естествено остава и въпроса кой има интерес от това…

03.07.2008 Даниел Стефанов