От няколко месеца с помощта на периодичните включвания на президента Първанов вниманието на политически активната част от българското общество беше постоянно насочвано към идеята, че промяната на избирателната система е единственият вариант за поправка, модернизиране, реформиране и какво ли още не на българската политика. Естествено, ефектът на типа избирателна система не може да се подценява. Основно правило, когато имаш проблем обече е първо да осъзнаеш този факт, а после внимателно да помислиш от къде идва той. Натрапчивото говорене от всички страни и дългите интервюта на президента, подобни на проповедите на Муун, със сигурност ни казват, че всички разбират, че имаме ситуация (както казват американците).
Проблемът идва от втората част на процеса. Предложенията на Първанов и околните му наистина изглеждат популистки, защото те предлагат нещо без да вземат предвид къде е нуждата от промяна. Акцентът пада върху мажоритарният елемент в избирателната система. Мажоритарният вот се „продава” под етиката „това се желае от цялото общество” и това е достатъчно.
Анализите показват, че мажоритарността не поправя най-големите проблеми на изборния процес в България, които виждаме напоследък. Кои са те? Те са съвсем ясни: подмяна на реалния резултат чрез купуване на гласове, слабо политически грамотни кандидатури, които без идеи и програми, но с помощта на популистки инструменти, получават доверието на избирателите. Освен това имаме и администрация, която не може да се справи коректно с най-прости задължения по провеждане на честни избори. И най-големият видим дефект – обвързаност на политическите партии и всякакви подобни структури с тъмен капитал или направо казано с мафията.
Каква е ролята на мажоритарния елемент или чистите мажоритарни избори в борбата с тези петна на българската демокрация? Едномандатни райони, които биха направили купуването на гласове изключително изгодно и резултатно, по-успешни политически предприемачи тип Барбуков, Жорж Ганчев и други, някои от които много добри популисти.
Къде трябва да търсим тогава решенията на нашите проблеми? Промяна на избирателната система наистина може да се мисли, но това не може да е първото нещо, което трябва да се направи. Защото каквото и избирателна система да се приложи, тя не може да има добър резултат, ако се явяват само кандидати с фасадна демократичност, а същевременно няма кой да преброи правилно гласовете ни.
За това ми се струва, че подклаждането на дискусията за промяна на избирателната система и виковете в подкрепа на мажоритарен избор заглушават няколко много по-важни въпроса в изборния процес. Първият е свързан с реформиране на начина на финансиране на българските партии. Изборните кампании в България все още са организирани така, че нито една партия не би влязла в парламента, ако разчита само на законните си ресурси, за да привлича избиратели. Това на практика принуждава ръководствата на партиите за търсят „тъмно” финансиране преди избори и да стават заложници на също толкова тъмни интереси. В предложението на Първанов има част, която се занимава с финансирането, но в нея се набляга на контрола. В българския случай това означава, че управляващите партии ще прилагат тези инструменти върху опозиционните партии.
В същото време може да се погледне и към модели като английския, при който особено в предизборния период партиите не заплащат изявите си по медиите. Естествено Първанов не може да предложи нещо подобно поради тесните му връзки с медийни собственици като Гергов, Тошев, Манджуков и Димитър Иванов, за които изборите са период на големи финансови постъпления и силно увеличено политическо влияние. Моделът, представен от Първанов, меко казано вкарва държавата там където не й е мястото. Според него е нужно строго административно ограничаване на броя на партиите и силно държавно финансиране. Това може лесно да ни доведе до модела – 3 партии одобрени от Първанов и Румен Петков се явяват на избори, с нашите пари от държавния бюджет плащат изявите си на другарите от „Дума”, „Земя” и „Труд”.
Със сигурност политическата система болезнено се нуждае от подобна реформа, за да могат партиите най-малкото да имат възможност да се върнат към нормалните функции на гражданско, а не корпоративно представителство. Партиите, особено в млада демокрация като България, много трудно могат да балансират между нуждата от огромни ресурси и гражданския интерес. За наше щастие това не единствено български проблем. Преди известно време „Съветът на Европа” организира сериозен дебат за бъдещето на демокрацията в света, като точно това беше един от основните въпроси. Едно от предложенията, което дойде от унгарския професор и бивш министър на културното наследство – Андраш Бозоки, беше избирателите сами да разпределят финансирането на партиите чрез подадените гласове. Естествено, това е твърде революционна идея, която трудно ще влезе скоро в употреба. За съжаление, обаче в България този проблем е подценен. Важно е българското общество чрез своя елит – политически и може би научен – да вкара този въпрос в спешния ни дневен ред. В противен случай няма какво да се чудим защо МВР пази Маджо или Галеви, а не нас.
Другият важен проблем е простото администриране на изборите. Не случайно Сталин е казал, че не е важно кой гласува, важно е кой брои гласовете. На последните местни избори стана ясно, че изборната администрация в България просто не може да свърши основната си задача – да преброи гласовете и да подсигури истински резултат. Този проблем възникна отчасти заради самите партии. Странно, но това беше резултат от фрагментацията на партийната система след 2001 г. Преди това двете големи партии и ДПС имаха добре изградени мрежи от наблюдатели, застъпници и участници в изборните комисии. След разпадането на т. нар. двуполюсен модел партиите, особено СДС, загубиха тази структури. Стана все по-трудно да се набират такива хора, по опитните от тях се разпиляха или се отказаха от участие. Самите партии подцениха функцията на тези свои мрежи за провеждането на честни избори и резултатът на закъсня.
Предложението за професионална изборна администрация е съвсем на място. След като партиите и техните организации не могат да изпълняват тези функции вече, държавата трябва да стане по-активна в изпълнение на задължението си да подсигури честни избори. На практика то няма и възможна алтернатива, по простата причина, че няма друга институция или агент, който може да изпълни тази функция. В този смисъл, колкото по-бързо този процес започне, толкова по-скоро ще спрат обжалванията на избори и постоянното им повтаряне, което води до т. нар. изборна умора.
Така, че май пак гледаме на грешното място и съответно губим сили и време в разговори, които няма да ни помогнат много. Естествено остава и въпроса кой има интерес от това…
03.07.2008 Даниел Стефанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар