Разпадът в политическата система на България е лесно забележим и доста дълбок. Управляващата коалиция е безсилна. Очевидно е, че тя не може да проведе каквато и да било политика в който и да било сектор. За реформите, от които България има нужда, и дума не може да става. За тях трябва експертно знание и желание за промяна.
На фона на „интелектуално болния човек" в управлението не е нужно да се появи някой особено силен, за да го замени. Реалността обаче показва, че видимата опозиция СДС, ДСБ и ГЕРБ на практика страда от същите проблеми, от които и управляващите. Тя не показва по никакъв начин, че знае какво трябва да се направи. А когато демократичният път на развитие на една държава е малко или много решен, политическото състезание се свежда до показване на компетентност.
Какви могат да бъдат причините за този разпад и безидейност в цялата политическа система на България? И по-важното - какво може да се промени, за да очакваме след време промяна на положението и появата на алтернатива на този модел?
Причините са свързани с вида и функционирането на партиите, които искат да управляват. Един поглед върху тези, които са в управлението, и тези в опозиция, доказва тезата, че не само политическият им резултат е сходен, но и че са оформени по почти един и същи начин. В този смисъл всякакви идеи за политическа алтернатива трябва да започнат с ясна представа какво трябва да се промени в политическите партии, за да престанат да бъдат „болните хора на обществото".
Смислената алтернатива на това, което имаме в момента може да се появи само ако се промени типът връзка на партиите с избирателя. За съжаление всички български партии с изключение на БСП се изграждат и привличат симпатизанти, разчитайки на „харизмата" на лидера си. Това се отнася както за управляващите НДСВ и ДПС, така и за опозиционните ДСБ и ГЕРБ, които в крайна сметка си останаха типично лидерски. Новата политика в България не може да дойде от такъв вид връзка с избирателите, защото тя разчита на енигми, на външен вид и на харизма. По този начин от политиката почти се изолират двата основни елемента за нея - ценностите и идеите.
Партия, която лишава себе си и симпатизантите си от тези неща, може и да печели избори, но не може да управлява. Тя е спечелила гласове с лидера си и неговата харизма, но в условията на демокрация, за да управляваш смислено, се изисква много повече от един човек с добър имидж. Идеите и ценностите създават принципите на управление. На прост език това означава какво правиш не само с досиетата на ДС, но и как разпределяш бюджета си - дали пращаш пенсионерите на море или строиш магистрали. По този начин партиите стават разпознаваеми и предсказуеми както за избирателите си, така и за възможните си коалиционни партньори.
Силното политическо лидерство, от друга страна, има място в партиите, но не трябва да се изразява в това да бъдеш единственият и непогрешимият в цялата организация. Политическите партии имат нужда от силни лидери, които да променят вече зададения модел на отношение между тях и избирателите. Проблемът е, че всички те ходят след своя електорат, а не го водят. Българските партии просто слушат какво „искат хората " и веднага са готови не просто да го повторят, а да го обещаят, и то в големи размери. Това ражда политически недомислици като обещание, идващо от дясна партия, което предвижда специален закон за отнемане имуществото на бившия монарх, и всякакви други популистки концепции, които се раждат постоянно в политическото пространство. Партиите както от опозицията, така и от управлението са готови да следват сляпо най-гръмогласните настроения на обществото и така попадат в капана на лесните, но неприложими решения.
Освен всичко останало, не е маловажно да се промени и начинът на финансиране на партиите. Настоящият модел тласка политическите организации към търсене на пари под масата. Той изисква от тях да имат огромен финансов ресурс, който няма как да е чист. А тези пари винаги ще трябва да се заработят или изплатят. И понеже партиите няма как да ги спечелят, те ги връщат под формата на услужливи политически решения. Липсата на политическо в момента отчасти се дължи точно на тази мръсна игра на политици и партии от всякакъв калибър със съмнителни финансови източници. За да има някакви реформи и дори само опити за промяна, партиите трябва да са свободни от този натиск. В обратния случай на всички избори ние, гражданите, ще избираме просто партията, която ще извърши корпоративните услуги в управлението.
Модели за по-добро финансиране на партиите има много. Един от възможните варианти е британският, в който партиите не заплащат почти нищо от изявите си по време на избори, защото се смята, че обществото има право да се запознае с тезите и предложенията им. Предложеният през лятото от Първанов модел ограничава притока на чисти и декларирани пари, а не нуждата на партиите от космически финанси. Колкото и пари да налива държавата в партиите, те никога няма да стигнат, ако не се създаде друг регламент за медиите по време на избори. Опасността за партиите у нас е те да бъдат превърнати в прости приносители на държавната си субсидия към полукриминалните собственици на вестници и телевизии в България.
Истинската функция на партиите е да задават посоката на идейно движение на своите избиратели. Политическата алтернатива на настоящото статукво трябва да прави точно това - да води и да обяснява на гражданите. Системата има крещяща нужда от хора с твърдостта на Аденауер или Чърчил, които не залъгваха, че светлото бъдеще чука на вратата. Нужни са хора, които имат смелостта и доверието на гражданите на основата на идеите си, които са готови да обещаят нещо подобно на „кръв, пот и сълзи" като Чърчил след Втората световна Война. Само такъв тип задаване на тези, подплатени с ценности, може първо да изведе партиите от папагалското им положение, а по-късно да създаде и смислено управление.
Българската политика се нуждае от реформи и те рано или късно ще се случат. В интерес на нас, гражданите, е това рестартиране на системата да се случи по-рано, целенасочено и съзнателно. Целта е нов модел, съвсем различен от настоящия, който включва граждански отговорен политически субект и си поставя за цел не да премине бариерата за влизане в парламента, а да спечели доверието на мнозинството от избирателите.
Даниел Стефанов
17.10.2008
